Владимир Зарев: Съвършенството, ако е постижимо, е единствено абсолютната свобода!

Публикувана 08.11.2022

„Объркани в свободата“ е нов роман на Владимир Зарев. Засяга вечната тема за властта и можем ли да бъдем истински свободни, ако доброволно се откажем от свободата си. Книгата излиза от печат под знака на ИК „Хермес“ на 15 ноември. 

Г-н Зарев, дългоочакваният Ви нов роман, „Объркани в свободата“, излиза на 15 ноември. В него демонстрирате сериозни познания по средновековна българска и византийска история, а също и по богословие. Трябваше ли да четете много, преди да започнете да пишете? 

Още по своя замисъл всеки роман е сложна система от някаква реалност, познания, житейски и философски идеи, които да осмислят разказваното, и изисква пределно напрежение на въображението. Моите романи бяха трудни по различни причини. Например семейната сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“ беше изтощително трудна, защото в нея трябваше да разкажа сто години от живота на моя видински род, всъщност от националната ни история, но и поради огромния обем на трилогията от две хиляди и осемстотин страници. Започнах „Битието“ на двайсет и седем години, а завърших „Законът“ преди десетина години в Бамберг. Бях получил едногодишна стипендия от Баварското министерство на културата и във величественото спокойствие на вила „Конкордия“, в тишината на подарената ми свобода, най-сетне успях да довърша „Законът“. 

Вие обаче сте права, „Объркани в свободата“ е навярно най-трудният ми, най-сложният за написване роман. Книгата изискваше огромни познания по средновековна българска и византийска история, а също по богословие. Аз съм християнин и наивно вярвах, че априори познавам християнството, но се оказа, че то има невероятни философски дълбочини, бях смаян от богатството на идеите, които използва православието в опита си да познае и да „разкаже“ Бог, величието, несвършването и всеприсъствието на Бог! За написването на „Объркани в свободата“ дължа много на мои прекрасни и вещи в науката приятели. Те не само ми казаха какво трябва да прочета, а то беше уморително много, но винаги, когато бях готов да се откажа от романа, когато се убеждавах, че той е невъзможен дори по своя замисъл, те заставаха зад „Объркани в свободата“ и със своята деликатна настойчивост ме връщаха в разказа и в щастливото страдание на думите.

В книгата има две сюжетни линии – едната се развива в съвременността, а другата ни пренася в Средновековието. Ще ни разкажете ли малко повече за тях?

Романът наистина се състои от две напълно независими и привидно несвързани помежду си сюжетни линии. Едната се развива в нашето съвремие и описва сложните ни психологически проблеми с вездесъщия и всепроникващ в живота и душевната ни същност Ковид вирус и с предизвиканата от него пандемия. В тази част от книгата аз съм разказал психологическите механизми, по които всепобедният вирус, всъщност несвободата, предизвикана от страха, променя жестоко, съдбовно живота на едно семейство. Втората сюжетна линия се развива в Средновековието, в началото на далечния петнайсети век. По това време целият Балкански полуостров (България, Сърбия, Румъния, голямата част от Византия) е вече под османско владичество, свободен е единствено Константинопол и земите около него. Тогава в своята безпомощност византийският император Йоан VIII Палеолог решава да се помири със свободния и силен във военно отношение Запад, най-вече със Западната църква, т.е. да предизвика кръстоносен поход, който да изтласка и прогони османците от близките до Византия земи. И през 1437 година отначало в италианския град Ферара, а после във Флоренция се провежда т.нар. Фераро-флорентинска уния, което е и последен опит да се помирят, да се обединят католицизмът и православието. Романът всъщност се случва от сблъсъка на тези две линии, на тези две реалности, които сякаш взаимно се повлияват, обогатяват се и изграждат философския смисъл на творбата.

В романа обръщате сериозно внимание на пандемията от Ковид-19 и на психологическите и социални последици от нея. Защо решихте да се спрете на този проблем?

Тази несрещана и непредвидима зараза, ужасяващото всеприсъствие на жестоката болест оказа огромно, помитащо влияние върху всеки от нас, върху всички хора по света, върху цялата ни цивилизация. Ковидът беше и си остава едно непознато за няколко поколения насилие, сложно, пълзящо, несвършващо насилие. Преди всичко това беше насилието на страха, страхът, че човек може да се разболее и по най-несправедливия начин да си отиде от този свят. По-сетне това беше насилието на неизвестността, въпреки всички мерки и самоограничения, човек не знае кога може да бъде поразен от коварния и непрестанно мутиращ вирус. Бяхме мъчително облъчени от насилието на задължителната несвобода, свободата е форма на различие, а в тези години на вихрещата се болест на нас ни беше отнето различието. Най-сетне ще спомена насилието на принудителното равенство. Маските, десетките задължителни правила и ограничения ни вкараха в капана на принудителното равенство, познавахме го от времето на социализма, а принудителното равенство е форма на посредственост, така че всеки от нас се усети ограбен. Последно ни смая насилието на всеобхватността, пандемията се разпространи и засегна целия свят, а това беше повече от плашещо. 

Разказвате за изключително интересни персонажи и техните удивителни житейски истории. Образът на кой от тях Ви беше най-трудно да изградите? 

Разбира се, най-лесно, но и най-трудно се пише за съвременността, защото разказът за нея ограничава въображението. Аз се опитах да разкажа и анализирам ония психологически механизми, които сполетяват и променят човека, когато отнемат свободата му, с която е свикнал. Познавам семейства, които не успяха да издържат на тази принудителна несвобода и претърпяха емоционален срив. Най-интересен обаче ми беше моят герой от Средновековието. Той е млад монах, който е претърпял принудата и ужаса на насилието и въвлечен в безумието на това насилие, извършва тежък грях. В копнежа си да „отмие“ този грях, той става исихаст, а това му дава утешителната надежда да постигне съвършенство в своята вяра, да зърне и преживее съвършената Таворска светлина. Това е чистата, магическа, величествена светлина, в която се преосъществява Иисус пред своите ученици на планината Тавор. Подвластен на множество житейски събития, на съдбата си, младият монах участва във Фераро-флорентинската уния и става нейн неволен летописец. 

Основни в книгата са вечните теми за властта, свободата и вярата. Как те са интерпретирани в контекста на миналото и настоящето?

Дълбинният смисъл на романа засяга моята любима тема за властта, нейното всепроникващо влияние над всеки от нас и разбира се – за свободата. Отдавна вярвам, че съвършенството, ако то е постижимо, може да се сравни и да се опише единствено с абсолютната свобода. Възможно ли е в затвора, в затвора на високите стени, на решетките, на ключалките и на принудата – питах се аз, – дори в затвора на нашите страсти, желания, надежди и илюзии, човек да изпита усещане за съвършенство и за неизмерима свобода? Този въпрос e заседнал в съзнанието ми, преследва ме и ме измъчва от години... Дълбоко ме интересува още възможно ли е да бъдем истински свободни, ако доброволно се откажем от свободата си, както ни принуди да постъпим със себе си смъртоносният Ковид вирус. Същата болезнена и трудно разрешима дилема преживява монахът, моят герой от историческото повествование в романа.

 

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев има 19 книги, дванайсет от които са романи: „Денят на нетърпението“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Светове“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Орлов мост“ и „Чудовището“. Измежду тях особено място заема епичната семейна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Действието в романите се открива през 1890 г. и завършва в наши дни. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. 

Огромна популярност и тринайсет издания в България има и романът на Владимир Зарев „Разруха“, който се радва и на невероятен успех в немскоезичния свят. Той е номиниран за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии.

Скоро „Хермес“ преиздаде книгата за деца и възрастни на Зарев „Голямата странна градина“. Луксозното илюстровано издание е истинско полиграфическо бижу.

Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди „Иван Вазов“ и „Елин Пелин“. През 2017 г. той бе удостоен и с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“, а през 2019 г. получи от президента орден „Стара планина“ – първа степен, за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството. От 2021 г. Зарев е академик на БАН.

През 2022 г. беше удостоен с награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст.

Източник: GustoNews