Доц. Мангъров, ген. Мутафчийски и моралният риск

Публикувана 03.05.2020

В началото на тази седмица едно интервю на доц. Мангъров в предаването „Лице в лице“ имаше ефекта на туба бензин, изсипана върху нажежения пандемичен дебат.

Думите на доцента не за първи път са повод за кръстосване на лазерни мечове в социалните мрежи.

Хамлетовият въпрос отново бе дали и как „да се опълчим срещу туй море от мъки и да им турим край“. Както обикновено – колкото профили във Фейсбук, толкова различни мнения, но повечето от тях гравитират около два основни подхода. Коректно или не, те се свързват с фигурите на ген. Мутафчийски, началник на ВМА и НОЩ, и доц. Мангъров, началник на Детската клиника в Инфекциозна болница, София. В общественото съзнание имената им са емблема на две радикално различни политики за управление на кризата.

Първата теза се свежда до това, че единственото доказано ефективно средство срещу разпространението на заразата в неконтролируеми граници е социалната дистанция и свързаните с нея строги мерки. Те са наложителни, докато медицината предложи лекарство или ваксина за неутрализиране на болестта. В противен случай броят на жертвите ще се окаже непосилно висока цена за човешката ни природа.

Противоположната позиция е, че налагането на карантина за недоказано болни хора на практика блокира живота за неопределено време. Това не само поставя стотици хиляди българи на ръба на икономическото оцеляване, но и нанася сериозни дългосрочни увреждания в политическата, гражданската и културната тъкан на обществото. Подкрепящите тази позиция се противопоставят на строгите ограничения и настояват за далеч по-селективен подход при прилагането им.

Самият факт, че в публичното пространство циркулират различни идеи, които спорят помежду си, е признак за добро обществено здраве. Проблемът обаче не е в дебата между тях, а по-скоро в липсата на смислен такъв.

С една дума - има слушаемост, няма чуваемост.

Един от основните похвати в изкуството на дебата е reductio ad absurdum - тезата на опонента се представя в нейната абсурдна екстремност и по този начин се обезсмисля. В това отношение социалните мрежи предлагат изобилие от образци. Например, усилието да не се допусне овчарски скок в броя на заразените и да се предпази болничната система от срив, се интерпретира като организиран опит да се подкопаят крехките демократични устои, да се укрепят политическите позиции на ГЕРБ и да се премине планирано към полувоенна диктатура. Стига се до стряскащи призиви за гражданско неподчинение по такъв мирен повод като задължителното носене на маски на публични места. Патетично се цитира Ботевото „Свобода или смърт“ като морален еталон, според който животът между четири стени въобще не е живот. Завихрят се конспиративни теории, според които Covid 19 е разработка на световната олигархия, глобалното правителство в сянка, евреите, военните, масоните и извънземните с цел да промият мозъците ни, да ни роботизират и подчинят.

Не по-малко креативни са и представителите на твърдото ядро от противниковия лагер. Според тях всяко предложение за отслабване на мерките за социална изолация е компромис с идеята за човешкия живот като висша ценност. Излизането от вкъщи, (ако не е до Билла или до аптеката), както и призивите да се възстановят основни икономически процеси, е егоистично предателство спрямо физически най-уязвимите граждани, които се принасят в жертва на олтара на парите и бонвиванските удоволствия. Отправят се остри обвинения за пропаганда на „естествения подбор“.

И в двата случая спорещите страни са убедени, че защитават ценностна система, която е несъвместима с тази на опонента. Неусетно битката започва да се води не толкова между нас като общност и болестта като общ враг, а между нас самите. Вирусът се превръща в пореден повод за схватка между личните ни етични кодекси и претенциите ни за мислещи човешки същества. И се спори яко – бързо и яростно.

Но дали всъщност сме толкова различни в нашия избор?

Всеки студент по икономика или право познава добре термина „морален риск“. Той е въведен още през 17 в., но започва да се използва активно от английските застрахователни компании едва в края на 19 в. Обозначава склонността да се поема по-висок от обичайното риск, когато някой друг ще плати евентуалните щети. Това обяснява защо хората нямат обсесивни мисли дали са заключили колата, когато тя е застрахована... и защо в сравнение с малките банки големите са много по-склонни на рискови операции, знаейки, че държавата ще предпочете да ги спаси, отколкото да ги остави да фалират.

Дълго време терминът има негативна конотация, намеквайки за склонност към злоупотреба и поемане на риск за чужда сметка. По-късно се счита, че под „морален риск“ изследователите всъщност имат предвид „субективен риск“. Човек неизбежно поема лични рискове и взима решения с очаквания какво биха му стрували те. Преценката с какъв ресурс разполагаме и каква лична цена (не непременно финансова) сме склонни да платим, е част от еволюцията ни като хомо сапиенс.

Днес в ситуация на пандемия всички сме изправени пред еднаква цел - да оцелеем физически и психически. Цената обаче, която плаща всеки от нас, е различна по размер и вид. В по-силна позиция са тези, които разполагат с по-богати ресурси на здраве и достъп до здравеопазване, на финансови средства и психически сили. Те имат лукса на относителен избор как да организират живота си в тази ситуация. В по-слаба позиция са хората, които влизат в битката с вируса с увредено здраве, изтънели нерви и изтърбушен портфейл. Те са притиснати от обстоятелствата и нямат много маневри за оцеляване, независимо от концептуалните дебати из Фейсбук или препоръките на Щаба. В крайна сметка всеки се бори за живота си с това, което има под ръка.

Нормално е мерките за продължителна социална изолация да бъдат подкрепяни предимно от хора, чиято заплата и дори малка пенсия не е спряна, или които разполагат с достатъчно спестявания, за да преживеят следващите няколко месеца. Повечето от тях няма да се сринат поради дръпнатия шалтер на икономиката. Това ще се случи на други:

• Над 272 000 безработни в страната, от които 72 000 регистрирани само в периода от 13 март до 14 април т.г.
• Близо 1 700 000 души, които живеят под прага на бедността.
• Над 450 000 самотни родители.
• Цели професионални гилдии сред свободните професии, които се грижат за здравето на духа ни – актьори, музиканти, танцьори, хуманитаристи.
• Семействата, децата и родителите на всички изброени по-горе, като този списък съвсем не е изчерпателен.

На този фон небрежно подхвърлени реплики, че опазването на човешкия живот е по-важно от новия ролс ройс, от любимия курс по йога или Гергьовденското чеверме на теферич, звучат леко цинично. Тези, които истински се нуждаят от разхлабване на мерките и задвижване на зъбчатите колела на икономиката, не са алчните, безотговорните или разглезените, а уязвимите и бедните. Получава се така, че относително силните поемат икономически риск, а слабите плащат масрафа.

Аналогичен пример за „морален риск“ може да се даде и в обратната посока. Много сериозни критики се отправят за прекомерност на въведените рестрикции, опасно преразпределение на властите, отнемане на конституционно гарантирани граждански права, генериране на стрес и икономически колапс. Много хора си искат живота обратно – пълноценен и свободен. В повечето случаи обаче те не са сред:

• 155 000 диспансеризирани заради сърдечно-съдова недостатъчност
• 300 000 регистрирани онкоболни
• 430 000 диабетици
• между 400 000 и 700 000, страдащи от различна форма на бронхиална астма.

Този списък може да бъде продължен дори без да споменаваме, че според данни от 2016 г. българите над 65 години са 20.7% и техният относителен брой продължава да расте.

В крайна сметка изборът да подкрепим или не мерките за социална изолация не зависи от това доколко сме подвластни на „дискретния чар“ на ген. Мутафчийски или „ексцентричния ум“ на доц. Мангъров. За всички нас този избор се определя от очакването каква цена ще се наложи да платим в личен план. И в това няма нищо укоримо или меркантилно. Грижата да опазим здравето и духа си е на първо място наша лична отговорност.

Важно е обаче, когато влизаме с бутонките напред в някой спор, да сме наясно, че човекът срещу нас е в различна ситуация и плаща различна сметка. Нежеланието да влезем в чуждите обувки и неспособността за емпатия ни обрича на тези безплодни спорове. Те изтощават социалната енергия и намаляват шансовете да се обединим като общество около някаква политика на здрав разум за справяне с пандемията във всичките й измерения. А това е повече от наложително при правителство, което години наред трепери над рейтинга си, плаши се от непопулярни мерки и се люшка в решенията си според приливите и отливите на общественото мнение.

Здравият разум обикновено обитава пространство, еднакво отдалечено от всички крайности. Екстремните мерки за и против изолацията, както и екстремните морални квалификации са в най-добрия случай нелепи, а по-вероятно – опасни. Яростното гребане в две различни посоки е безсмислено при положение, че всички сме в една лодка, а капитанът е зает с рекламните си обиколки с джип. Затова би било добре да се споразумеем за някаква посока на плаване. Неминуемо ще се наложи да правим компромиси в интерес на други хора, както и най-сетне да признаем, че разумни предложения дават и привърженици на курса „А ла Мутафчийски“, и тези на курса „А ла Мангъров. Ако вместо това обаче продължаваме да се млатим с думи и да се удряме с гребла по главите, то вирусът и неговият екипаж от каквито се сетите още кризи рано или късно ще ни вземе на абордаж. И ще имаме късмет, ако ни остави поне бутилка ром.

Автор: Роси Михова / offnews.bg