Весела Люцканова: Индиректната обич е свързана с повече илюзии, които е нужно да надживееш и да обикнеш страната ни такава, каквато е

Весела Люцканова: Индиректната обич е свързана с повече илюзии, които е нужно да надживееш и да обикнеш страната ни такава, каквато е

Публикувана 05.11.2019 19:39

Новият роман от Весела Люцканова „Влез през другата врата” излиза от печат на 5 ноември, издаден от ИК „Хермес”. Пред пловдивската публика той ще бъде представен от Красимир Димовски на 26 ноември (вторник) от 18,00 часа в Книжарница „Хермес“ - Централ.

http://www.gustonews.bg/?page=article&instanceID=69766&FCID=FC2e3bda609137e06dbadbfba74218aa37

Дни преди събитието ви срещаме с Весела Люцканова, която сподели, че е започнала книгата си с много исторически факти, с малко повече въображение и с много обич за България.

Г-жо Люцканова, откъде почерпихте идеи за написването на „Влез през другата врата“?

Още от най-ранно детство четях историческите романи на Петър Карапетров и Васил Каратеодоров, после томовете на Асен Златаров и така продължих през времето с книги за славното ни минало. От Основаването на България, преминах през Първото и Второто български царства, двете заробвания, освобожденията ни, та до наши дни. Поразяваха ме храбростта и почтеността на българина, жаждата му за свобода, пролятата българска кръв по време на войните и след Освобождението, Междусъюзническата, Първата световна, Втората, която преживях като дете в София и оцелях по чудо.

Трупах в годините познания, но прописах първо съвременни разкази. Втората ми книга бе романът „Клонинги“. Влечеше ме и фантастиката, и настоящето, но не забравях миналото и трупах още познания за него. Поразиха ме словото на Виктор Юго за жертвите в Априлската епопея, несправедливостта на Берлинския договор, „14 точки на Удроу Уилсън“ и осъзнах доколко съдбата на малките народи зависи от решенията на големите и личната му заслуга държавата ни да оцелее. Прозрях и че историята може и да се манипулира във времето.

Все ми се искаше да напиша исторически роман, и все смятах че не съм готова и че пред мен има много време за още и още натрупвания. Докато един ден осъзнах, че нямам време. Междувременно научих за американския професор Уил С. Монро, пристигнал в страната ни по време на Карнегиевата анкета и написал книгата „България и нейните хора“. Книгата е публикувана още през 1914 година в Бостън с толкова много обич и преклонение пред качествата на българите. Възхитих се и на Пиърс О’Махони, основал първото сиропиталище за македонските сирачета след Илинденско-преображенското въстание през 1903-а.

Другите исторически личности, за които пиша в романа, се вклиниха естествено, но те двамата бяха основните, за да изградя сюжета в два плана през 1913-а и 1992-а - два трудни за България периода. Така започнах, с много исторически факти, с малко повече въображение и с много обич за нашата малка изстрадала и красива България.

Заглавието е интригуващо. Носи ли някакъв по-специален смисъл?

Много дълго го търсих, минах през няколко варианта и най-накрая се спрях на „Влез през другата врата“. Не е случайно. Единият главен герой е внук на сирак, който Пиърс О’Махони взима след решението на Фердинанд да включи страната в Тройния съюз през Първата световна война. Момчето израства около дядо си и е възпитан от него да обича България. Той прочита книгата „България и нейните хора“ на Уил С. Мънро, а и много книги от български писатели, преведени в Световната литература и любовта му към страната ни расте. На смъртния одър на дядо си, той обещава, че ще разпилее праха му на родна земя. Роден в Англия и израснал там, всичко което знае за България е от книгите и от разказите на дядо си, който го убеждава, че ще влезе през другата врата, опознал я такава, каквато я е усетил сам.

По същото време към София тръгва и правнучката на Уил С. Мънро. И тя влиза през собствените си представи, създадени от книгата на прадядо й. Двамата млади, влезли през другата врата, се срещат. Да, заглавието има и по-специален смисъл - сблъсъкът между изграденото от представите и реалността, от тогавашното време и сегашното. Ще успеят ли да го преодолеят?

Романът обхваща много различни теми. Какъв е фокусът му - трудните години след промяната, любовната история между двамата главни герои, обичта към България или нещо друго?

Да, романът обхваща различни теми, но фокусът е един – и двамата млади се влюбват в страната ни. И това не е фикция, внукът наистина остава да работи тук, а правнучката на Уил С. Мънро успява да преодолее несгодите на младата ни демокрация, като я  сравнява с времето на 30-те години в САЩ. Разбира се, любовта им помага. 

По-лесно ли е да обичаш България, когато я познаваш индиректно, влязъл в нея „през другата врата“?

Труден въпрос. Най-лесно е да отговоря с: „не знам“. Родена съм тук, израснала съм тук, работила съм тук, тук родих децата си, пътувала съм много, но зная, че не бих могла да живея другаде, освен тук. Но както знаете всеки съди по себе си. Глобализацията на света промени много светоусещания, ала познавам млади хора, които работят в чужбина и мечтаят, когато се пенсионират, да се завърнат. Вътрешно съм убедена, че това важи за повечето. Индиректната обич е свързана с повече илюзии, които е нужно да надживееш и да обикнеш страната ни такава, каквато е. И да се свържеш с нея завинаги. 

С какво чувство или послание искате да оставите читателя след последната страница?

С едно единствено - да се гордеят, че са българи! Макар че имаме доста кривици за оправяне, важното е, че бихме могли да ги изгладим, стига всеки от нас да положи усилия. Наученото от дедите ни би било добър урок и за нас. И вече навсякъде по света ще започнат да ни приемат с уважението, което сме заслужили във вековната ни история.

Източник: GustoNews