Живко Гиргинов, пловдивчанин в Сингапур: Моя инициатива принуди местни фирми да си свършат работата (галерия)

Публикувана 22.01.2018 19:12

Недостоверна информация дори в медия като Ройтерс, копирана и пренаписана с неактуални и изкривени факти от западни и български издания – този информационен повод ме срещна с Живко Гиргинов – пловдивчанин, музикант, за медийните хора – един от най-добрите оператори, работилите с него го определят като точен, свестен и много професионалист. Аз включително, заради което провеждам разговора на „ти”. Желанието ми да получа разказ за публикациите от първо лице ме отведе ….в Сингапур.

-  Живко, разкажи за инициативата с велосипедите в Сингапур, която намираш за не дотам коректно отразена в медиите, които писаха за нея.

През първите няколко месеца на 2017 г. около 40 000 велосипеди за публично ползване под наем бяха буквално изсипани по улици, паркове и жилищни комплекси из цялата страна. Трите частни фирми с китайски капитал се възползваха от вакуума в регулациите на Транспортното ведомство (LTA), но след броени седмици колелетата започнаха да се чупят, поради ниското производствено качество, интензивна употреба и влажния тропически климат. Фирмите обаче не бяха предвидили ресурси да ги събират и в продължение на месеци повредените и неизползваеми вече велосипеди лежаха по тревни площи, тротоари и междублокови пространства. Обществото реагира остро, но предимно като публикации в социалните мрежи и в частни индивидуални разговори. След като бях сигнализирал за повече от 200 повредени колелета в продължение на 7 месеца, но фирмите така и не ги прибираха, един ден аз реших да наема и шофирам сам камион и собственоръчно да събера колкото мога от тях, като ги разтоварвах на място, известно на фирмите-собственици. Към следващите ми курсове с камиона се присъединиха още доброволци и така инициативата ми придоби гласност, попадайки в полезрението на политици, медии и обществеността. За моя радост, всички те ме подкрепят, поздравяват и насърчават, а въпросните фирми се принудиха да предприемат мерки, които поначало бяха длъжни да изпълнят.

- Има ли други инициативи, с които си се захващал, но са останали извън фокуса на публичното внимание?

През 2016 г. организирах и дирижирах единствено по рода си едновременно изпълнение на 25 пианисти зад 25 красиво декорирани пиана в кръг, в рамките на премиерата на международния арт-проект “Play Me I’m Yours” в Сингапур. Тъй като пианата бяха ситуирани минути преди събитието, нямаше никаква възможност за предварителни групови репетиции, така че изпълнението беше импромптю. Поради големия успех, арт-комплексът “Esplanade” ни покани за повторно изпълнение. В седмиците преди дебюта лично акордирах всяко едно от пианата в старинен “неравномерен” строй (Ла = 432 херца), в който са звучали фортепианата и клавесините от 17-18 век. Целият проект беше на доброволни начала, без никакво заплащане, като аз поех всички организационни разходи за него.

-  Каква е  твоята визитка? Представи се, моля, на тези, които не те познават.

Завърших Средно музикално училище и Академия за музикално и танцово изкуство в Пловдив с “Музикална педагогика” и Пиано. Впоследствие изучавах телевизионно операторско майсторство в програми на USAID ProMedia, дигитална кинематография във Филмовия и Телевизионен Университет “Конрад Волф” в Потсдам-Бабелсберг (Германия), филмова кинематография  в Университет Сорбона 1 – Националния аудиовизуален институт в Париж; Диплома по медийно обучение в Алисън интерактив систъмс.

От 18-годишен започнах да работя в телевизии като оператор и монтажист, първоначално в пловдивските телевизии “А&K”, “Евроком България” и Телевизия “Европа”, впоследствие в Телевизия “М-САТ” и “Болкан Нюз Корпорейшън” bTV. Междувременно снимах като филмов оператор игрални филми с “Кулев-филм продакшънс”, филми и рекламни продукции с “Камера” ООД, преди 10 години участвах във филмовия екип на “Уорнър брадърс” с режисьора Жан-Пиер Жьоне и главния оператор Тетсуйо Нагата във филма “Micmacs”. Три години преподавах лекции по “Съвременни цифрови продукционни технологии” в Академията за кино, телевизия и интернет-комуникации в София, за чиито студенти съставих учебник и го публикувах по-късно в две издания като книга “Дигитална кинематография и съвременни продукционни технологии”. Наръчникът ми стана настолно четиво и за студенти от НАТФИЗ, НБУ и ЮЗУ, все още се съхраняват 2 бройки в библиотеката на НАТФИЗ. През 2005 г. основах Гилдията на телевизионните оператори в България, която просъществува до заминаването ми за Сингапур.

През годините, заедно със съмишленици – близки приятели и колеги, успяхме чрез реверсивен инженеринг да създадем много и различни реално функциониращи протипи на периферна апаратура и снимачна техника, която по онова време не беше достъпна в България поради астрономичните цени:  със Светлин Кърлов направихме първият телепромптер в Пловдив (1999 г.), филм-рекордер за трансфер на видео дирекно върху позитивна кинолента и виртуално студио; с Георги Врабчев – устройства за стабилизация на камери “Slideman”,  по които аз водих курсове за обучение на оператори; през 2007 г. конструирах първият в България риг за стереоскопично 3D снимане с видеокамери. За тези и още други технологични постижения, през 2017 г. бях удостоен с американската награда “Индустриален Иноватор” в категория “Телевизионни технологии” на медийния консорциум “NewBay”, обхващащ над 60 печатни и дигитални списания и публикации, 100 интегрални уебсайта, 100 конференции и технически изложения, достигащи до 10 млн професионалисти от над 100 държави.

Все още съм неженен и се радвам на живота (смее се).

- Преди десет години повечето българи емигрираха в Канада, Западна Европа, Скандинавието. Защо избра Сингапур?

Повечето ми лични приятели през годините емигрираха в чужбина, един по един. Част от тях останаха в София, където обаче аз не желаех повече да живея и работя. В родния си град Пловдив вече бях работил за и във всички телевизии и не исках да изпадна в повторна стагнация, въпреки че имах всички удобства – жилище, вила, кола, родители около мен. Също така, студените зимни и есенни месеци влияеха неблагоприятно на активността ми, аз съм топлолюбив поначало.

Вече бях работил в продължение на доста години като телевизионен оператор в Новини и актуални предавания. Това ми даде възможност служебно да се срещам лице в лице с политически фигури, силни на деня, служители от всички държавни и частни сектори и администрация, обикновени хора от градове и села, ежедневно. Това са буквално хиляди репортажи, стотици документални филми, интервюта, анкети, преки включвания от горещи точки от всяко кътче на родината ни. Едно след друго правителства се сменяха пред очите ми, а ние в новините отразявахме всичко. Стандартът  на живот пропадаше ден след ден, повечето хора в обкръжението ми реагираха негативно, това се отразяваше неблагоприятно и на мен. Натрупвах професионален опит и признание, но без адекватно стимулиране.

Като за пловдивчанин, който не желае повече да живее и работи в София, изглеждаше, че единственият изход за мен е през летище София.

След дългогодишни наблюдения и натрупани разочарования от родната ни българска действителност, и след кратък размисъл, през 2009 г. реших да емигрирам. Животът е кратък, а има толкова много да се види и пробва – за целта човек трябва да се осмели да напусне зоната на личния си комфорт… или дискомфорт.

- Как се озова един пловдивчанин в Сингапур?

По време на една командировка във Виетнам по отразяване посещението на правителствената ни делегация там, останах силно впечатлен или по-скоро изумен от азиатската действителност, така силно контрастираща на нашата родна. В онзи момент вече знаех, че един ден ще живея някъде в Азия.

Година по-късно,  в кафенето срещу НАТФИЗ се срещнах с една приятелка – Елена, която се беше върнала от Сингапур за лятото. Тя накратко ми разказа за островния град-държава и спонтанно ме покани на гости. Аз приех, взех назаем от приятели 1000 лв., натъпках едно малко куфарче с летни дрехи и не след дълго се озовах на едно място, където всичко е наопаки, подобно на Алиса в Страната на чудесата.

- Какво работиш в Сингапур и какъв път извървя, докато намериш своето професионално поприще в тази екзотична за европейците държава?

Съчетавам натрупания си медиен опит, както и този като оператор на игрални филми, с преподавателска работа в местната  Singapore Media Academy, за която разработих национална програма от 4 модула, одобрена от Министерството на образованието и Агенцията за развитие и квалификация на работната сила (WDA). Работя също като преподавател по пиано, тъй като имам бакалавърска диплома и опит  в това. Част от времето си посвещавам на мои собствени проекти в областта на иновативните кино-технологии по направата на действащи прототипи. Отделям време и за обществено-полезна дейност, участвам в граждански структури, подпомагащи поддържането на обществения ред и сигурност – това са нещо като доброволни отряди, които наред с полицията извършват патрули из града. Ходя на курсове и се старая да разширявам знанията и опита си “латерално”, а не само “вертикално”. Всеки ден при мен е различен от предишния, още от телевизионната си дейност съм привикнал на тази динамика и трудно мога да си представя да работя монотонна работа на бюро от 9 до 6 ч. всеки ден.

- Как се адаптира, какво бе най-голямото предизвикателство към теб?

Аз съм адаптивен. В лекциите по Психология в Академията ни учеха, че основен признак за интелекта е възможността му да се адаптира към нова и постоянно-променяща се среда. Например, езикът – първоначално аз си мислех, че “знам, говоря и разбирам английски” дотолкова, доколкото сме го изучавали в училище и ВУЗ. Когато се озовах в Сингапур обаче, се оказа, че тукашния английски, наричан Singlish (от Singapore English = сингапурски английски) е смесица от китайски диалекти (хокиен, кантон, мандарин и др.), малайски и индийски думи и изрази, и всичко това залято с гарнитурата на местния акцент, при който повечето от думите се съкращават и изговарят ускорено, в ритмиката на китайско сричкоотделяне и интонации. Сега, след 10-ина години вече, по думите на местните – в говорния Singlish акцентът ми звучи почти така, сякаш съм роден и израснал тук. Това е високо признание за мен, но по-важното е, че липсата на езикова бариера ми дава по-непосредствен и пряк контакт с местните хора и тяхната култура.

- Наложи ли да се откажеш от нещо, което тук в България е било част от ежедневието ти, за да продължиш там?

Пристигайки в Сингапур, ежедневието ми се промени рязко. Получи се нещо като рестарт на целия ми живот, заедно с привичките ми – запаметените навици от “предишния” ми живот трябваше да се трансформират из основи.

Например, нямаше как да имам личен автомобил, както беше в България.  В Сингапур, за да притежаваш кола, трябва да си в състояние да отделиш поне 150 000 синг. долара (около 180 000 лв.), което не включва допълнителните разходи като пътна такса, данък, застраховка, гориво, паркинг и пр. За същият тип автомобил в България сумата би била около 15 000 лв., а може би и по-малко. След 10 години автомобилът трябва да се предаде на скрап задължително. От тази година броят на МПС-тата вече няма да нараства, тъй като капацитетът на инфраструктурата е достигнат и се преминава към екологични алтернативни варианти за транспорт (car-lite society) – споделени велосипеди, споделени електромобили, персонални интуитивно-управляеми мобилни устройства, автопилотни превозни средства и пр.

За сметка на това, градският транспорт в Сингапур е евтин, бърз и изключително ефективен – електронно таксуване с карта, чистота (не се допуска ядене и пиене), автобусна спирка средно на всеки 300 м, следващ автобус или метро-влак на всеки 4-5 минути, някои автобуси се движат по магистралите, има и нощни линии, от единия до другия край на страната се достига за малко повече от час. Общо взето, с градски транспорт ще пристигнеш по-бързо и евтино, отколкото с личен автомобил. В автобусите и метрото не е прието да се говори на висок глас. Възрастни хора, инвалиди и бременни жени, се ползват с привилегировани места. Интересна подробност е, че местните не отсъпват място на правостоящите жени, ако не са възрастни или бременни. Аз все още го правя – под влияние на европейската култура и навици, както съм научен, но много често се получава конфузна ситуация, при която жената явно се чувства леко засегната. При разговори с жени-приятели съм установил, че те действително се притесняват, когато мъж им отстъпи място – “Какво – изглеждам дебела ли (като бременна), или твърде възрастна?!”

Следва продължение…

Автор: Огняна Генева
Вашите коментари

 

Име

Коментар

Въведете кода